А и без да са такива - не бива да ги изричат
Илюстрация: Guliver / iStock
Повечето хора изпадат в трудна ситуация, когато техен близък или приятел им сподели болката си след тежко преживяване, пише Обекти. Малко са онези, които съумяват да дадат искрена утеха, макар че вътрешно съчувстват на другия. В подобни ситуации мнозина се чувстват объркани и не знаят как да постъпят. Дали да кажат просто колко съжаляват и да оставят човека сам да ближе раните си или да сложат веселата маска и да правят всичко възможно, за да го разведрят?
Кое е правилното? Истински съпричастният човек, или този, който изпитва истинска емпатия, знае отговора.
Макар да са близки по значение, между съчувствие и съпричастност (емпатия) има разлика.
Невробиологът Таня Фишър твърди, че става дума за различен тип мозъчни процеси, при които се активират различни нервни вериги в мозъка.
Когато изпитвате съчувствие, чувствата, които изпитвате, са относно ситуацията, в която се намира другият. Вие разбирате ситуацията. Тази способност се овладява с възрастта и зрелостта и е свързана със способността да свързваме определени емоции с определени събития. Тя не изисква емоционална връзка, а само достатъчно живо въображение. Можете да изпитвате съчувствие за преживяване, което ви е напълно чуждо, но може да си представите, че другият изпитва болка. Това обаче едва ли ще извика сълзи в очите ви.
Емпатията е нещо различно. Новородените бебета в родилното понякога плачат „заразно“, а малките деца, които още не са овладели нужния опит и способност да изпитват съчувствие, демонстрират емпатия. Когато изпитвате емпатия вие чувствате заедно с другия човек – по начин, който по-скоро буквален. Емпатията скъсява разстоянието между хората.
"Научих важен урок по емпатия от една стара приятелка, която се бореше с особено опасна форма на рак по същото време, когато аз преживявах труден развод", пише Пег Стрийп за Psychology Today. "Чувствах се неудобно да говоря за това – моят ад изглеждаше толкова малък и незначителен в сравнение с това, пред което тя беше изправена – но тя не ми позволи да мълча. „Не го прави – каза тя твърдо. – Само защото моята болка ти изглежда по-голяма, това не прави твоята болка по-малка. Част от това да остана жива и да бъда човек е свързано с това да те слушам и да разбирам твоите чувства.“
Това е емпатия в действие.
Нервните пътища, свързани с това чувство, се изграждат още в бебешка възраст. Смята се, че тази способност е вродена, но при някои хора е развита повече, отколкото при други. Нарцистичните личности, например, са почти изцяло лишени от нея.
Eто няколко неща, които емпатичните хора няма да ви кажат. Иронията е, че хората казват тези неща с доброто намерение да помогнат на човека до себе си и да задълбочат връзката между двамата. За съжаление ефектът често е противоположен.
1. „Знам точно какво чувстваш. Случвало ми се е.“
Да, звучи сякаш изразявате солидарност с другия, но това, което се случва е, че (1) обръщате разговора към себе си и (2) омаловажавате уникалността на преживяването на човека срещу вас. В подобни случаи общото правило е: ако първите думи, които излизат от устата ви, започват с местоимението „аз“, вероятно не изразявате емпатия.
2. „Можеше да е още по-лошо“
Вероятно мислите, че така помагате на човека да постави нещата в перспектива, но не е така. Да кажете на някой, който страда, че нещата всъщност не са толкова зле, е омаловажаващо и обидно. Борете се с нуждата да запълвате въздуха с думи и вместо това просто седнете и послушайте, защото в това се изразява истинската емпатия. Никой няма нужда да се благодари, че случилото се е малък ураган, а не опустошително цунами.
3. „Погледни позитивно на нещата. Може би е за добро.“
Истински емпатичният човек си държи листчетата с позитивни лозунги у дома. Може да си мислите, че другият има нужда от повдигане на духа в стил: „Животът ти поднася лимони? Да си направим лимонада!“ – има голяма вероятност да не сте прави. За повечето от нас справянето с мъчителните чувства след нещо болезнено и разрушително е дълъг процес и имаме нужда от подкрепа. Тази подкрепа не включва слушането на клишета тип „всяко зло за добро“ и „това, което не те убива, те прави по-силен“. Ако в някакъв момент човек реши до гледа по подобен начин на преживяното, това е нещо друго.
4. „Не е ли време да продължиш напред?“
Позитивният гуру във вас може да мисли, че това помага, но няма нещо, което да ви отдалечава повече от човека, който страда, колкото предположението, че болката и скръбта имат срок на годност като стоки в магазина. Освен ако нямате ясното намерение да покажете на другия, че ви е писнало от неговата история – и ако нямате нищо против да прекъснете връзката – никой друг освен човека, който страда, не може да реши кога е време да продължи напред. Емпатията не съди.
По материал на Psychology Today
За да станем по-добри хора, трябва да се изправим пред погрешните си представи.
Снимка: Shutterstock
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари